За фантастичната литература и литературата във фантастиката

Standard

Покрай работата ми с поредицата “Галактики”, разговорите с търговци и книжари, като чета фензините в интернет, форумите свързани с фантастиката и фентъзито, а от друга страна и като обикновен читател, ми прави впечатление ,че последните години на българския книжен пазар интересът към качествената, философска, дълбока, психологическа фантастика, каквато беше тази на братя Стругацки, на Артър Кларк, на Станислав Лем, Клифърд Саймък, Рей Бредбъри и други, фантастиката с която моето поколение израсна, все повече спада и спада. Това е наистина ужасно. Фентъзито все повече измества темата на любителите на полетите на въображението към приказните истории, мащабните светове и сътворяването на имагинерни реалности изпълнени с магия, кръв и дракони. Не казвам, че има нещо лошо, в никакъв случай. Аз самият съм почитател на поредиците на Джо Абъркромби, Дж.Р.Р.Мартин, на “Кодексът Алера” на Бъчър, да не говорим, че се кълна във “Властелинът на пръстените”, разбира се. Друго имам предвид. Психологическата фантастика, изпълнена с философия и смисъл, която е литература. Тази, която използва жанровостта като литературен похват, да не забравяме класици като Итало Калвино, тази в която фантастичния елемент е още по-силно подчертаващ чисто човешките отношение, проблеми, обществени процеси, драматизъм. Интересът към тази фантастика намалява. Въпреки че на пазара има прекрасни книги – двата тома разкази на Артър Кларк “Деветте милиарда имена на бога”и “Песните на далечната земя”, “Зора” на Октавия Бътлър, абсолютна класика, обявена за един от 20-те най-литературни фантастични романа, “Супертъжна истинска любовна история” на Гари Щейнгарт, която също е в тази класация, говорил съм ви толкова много за тази книга и ще продължавам да ви говоря, защото истински си струва, и ще напиша специално за нея отделен пост, защото наистина е книга, която ме развълнува дълбоко с проблемите на съвременното общество и близкото ни бъдеще, които поставя, или “Уравненията на живота” на Саймън Мордън.Това са книги, които както казах, поставят въпроси, за човешкото, за бъдещето, за смисъла на случващото и до къде може да стигнем в лудостта си, как откривайки нови светове или правейки грандиозни технически открития, унищожаваме себе си, същността си, човещината си, сетивността и емпатията. Ужасяващи и важни теми. Винаги съм споменавал една много важна книга за мен – “Голото слънце” на Айзък Азимов, един от най-интересните романи за съзряването ми в началото на 90-те. В него той разказва за убийство извършено в едно общество, което в развитието си и в развитието на технологичните комуникациите е достигнало до етап, в който човешките същества изпитват биологическа неприязън и абсолютна невъзможност да стоят с друго човешко същество дори в една стая, и разследването на убийството, което не може да извършено  от човек, защото другия не би го допуснал в къщата и стаята си, нито от робот, заради законите на роботиката, е поверено на робот. Но дълбокия смисъл е до къде може да достигнем в отчуждението си пречупвайки все повече комуникацията между нас през електронни устройства. Би ли могло да достигнем до ниво на развитие, където именно заради биологическата неприязън и отвращение, ние да спрем да се размножаваме и да изчезнем като вид? Използвайки хиперболизираното ниво на достигаща до физическ, отчужденост,  Азимов ни кара да се замислим за загубата на човешкия личен контакт между нас, скривайки се зад екрана компютъра. Много екстремно, но възможно бъдеще.

Image

Ето тази литература имам предвид. Имам чувството, че издателите не можем да открием точния начин да достигнем до читателите. От една страна почитателите на фантастиката и фентъзито може би се притесняват от тази литературна сериозност и дълбочина на текстовете, за които говорих. О тдруга страна почитателите на сериозната литература не приемат фантастичните елементи като достатъчно смислени и неглижират книгите с поставена диагноза “жанрова литература”, и се отдръпват от тези книги с репликата “Аз фантастика не чета, обичам само реални истории, не мога да свикна с някакви космически кораби, роботи и тн…” Това е изключително жалко. Ако видите колко от 50-те най-важни романа всъщност са фантастични като сюжет…Само “1984” на Оруел, “Прекрасният нов свят ” на Олдъс Хъксли или “Война на световете” на Уелс стигат. Искам да постигнем равновесие по отношение на разбирането за качеството и нивото и смисъла на литературата и апелирам и към двете аудитории, и приятелите ми, които не са чели фантастика, защото са я подценявали като литература – знаете, че аз съм маниак на тема антиутопии, и книгите на Оруел, Хъксли, “Р.У.Р” на Чапек, “Ние” на Земятин, “Обществото на мравките” на Уиндам, , “Зора” на Октавия Бътлър, “Обреченият град” на братя Стругатски и сега “Супертъжна истинска любовна история” на Щейнгарт са наистина задължителни. Те поставят въпроси, правят вивисекция на човешкото в човека и до къде може да стигнем в себеунищожението си. Ами “Гробищен свят” на Саймък или “Градът и звездите” на Кларк? Имате ли си представа за литературната стойност на тези книги? Ако не сте ги чели, вече имате топ 10.  И за почитателите на фантастиката и фентъзито, който сте пропуснали тези книги, важи същото – прочетете ги. И продължавайте да търсите дълбочината и важността в книгите, а не само удоволствието на битката, екшъна и бързото размазващо действие с обрати на всяка страница. И това е важно. Но да не забравяме, че трябва да се замисляме, че трябва да бъдем хора, че литературата е живота и живота е литература, с нея ние живеем и трупаме опит, който не можем да съберем с хилядолетия. Там намираме въпросите, които си задаваме и възможните отговори. Търсете ги.

Не знам колко от тези книги могат да се намерят на пазара. Със сигурност има:

1. “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли; Image

2. “1984” на Оруел;

3. “Супертъжна истиснка любовна история” на Щейнгарт,

4. “Зора” на Октавия Бътлър,Image

5. “Уравненията на живота” на Саймън Мордън;uravnnazh3

6. “Деветте милиарда имена на бога” на Кларк и “Песните на далечната Земя”;171257_b

другите май за съжаление не могат да се намерят, но попитайте приятели за тях. А мога да ви препоръчам и “Генезис” на Бърнард Бекет, “Светът се нарича дъбрава” на Урсула Легуин, “Трудно е да бъдеш бог” и “Пикник край пътя” на Стругацки.

Но стига толкова. Прочетете ги. Image

Advertisements

One thought on “За фантастичната литература и литературата във фантастиката

  1. Има и нещо друго, Светльо, що се отнася до фентъзито и фантастиката.

    Литературата е колкото архитектурно, толкова и ювелирно чудо – действа на ума и наедро, и надребно.

    1. Да опростим и да кажем, че възприемането “наедро” са темите и интелектуалният подтекст на фантастиката: историческият материализъм в психоисторията на Азимов, борбата между свободната воля и биологическия детерминизъм у Бътлър, етическите проблеми в сблъсъка между органичното и неорганичното у Уилям Гибсън, преходът от фарс към мит и смесването на разнопосочни верски символи в края на човешката история в Книгата на Новото слънце на Улф.

    2. Ювелирността обаче е стратегията, която майсторите (като изброените) възприемат, за да жигосат въпроси като горните в ума на читателя чрез ярки, неповторими образи. Фантастиката и фентъзито са невероятно подходящи за подобна стратегия.

    Предизвиквам те да (пре)прочетеш Създания от светлина и мрак на Зелазни (всъщност, каквото и да е негово) с молив и да си подчертаваш изреченията, които още от втората дума са извадили нокти и са се впили в сетивата ти. Или да хванеш в оригинал един модерен класик във фантастиката, Иън Макдоналд, иначе престъпно неизвестен в България.

    Кларк пък, знаеш, е известен с това, че от изреченията му се отварят едни светища, дето ти засяда дъхът още в диафрагмата: помня няколко такива момента в Градът и звездите например, която си е един пътепис от свръхдалечното бъдеще. (И с великолепен превод на Любо Николов.)

    Тук настъпва един проблем: класовете от понятия и образи, които са най-подходящи за подобна ювелирна работа с изречения, на повечето хора им звучат банално и като от съботния анимационен блок: роботи, космически кораби, телепортация, магьосници, демони, извънземни. И така загърбват подигравателно тези жанрове.

    И това вече е жалко.

    А нима класовете понятия и образи като “изневяра” не са родили от една страна “Мадам Бовари”, а от друга – латиносериалите? А нима класовете понятия и образи като “невъзможна любов” не са родили и “Ромео и Жулиета”, и “Памуковата принцеса”? Че то неща като последното са по-голямо фентъзи от Властелина!

    Всичко това всъщност е част от едно мое си верую, което няма да спра да поддържам:

    Изречението, образът са важни. Те са пулсът на тези всеобхватни, тотализиращи черни кутии, Големите Идеи. Ако мога да перифразирам чичото на Спайдърмен, с Големите Идеи идва и голямата отговорност, голямата отговорност да не се окажат тези Идеи отвътре една сбирщина от гръмки като новогодишни конфети лозунги, хаотично размахване на пръст срещу стената и кофи мелодрама, които се предполага да ми внушат колко е важно и значимо случващото се.
    Подобни похвати, дялнати надве-натри като дървена сабя, са под достойнството на художественото писане. С дървени саби си играят децата.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s